Pages

Wednesday, March 12, 2014

True Hype

(Препубликувам статията така, както излиза  в личния ми блог)

Малко сериали успяват да запишат името си в историята на телевизията само с няколко епизода и True detective успешно влезе в този престижен клуб със своята философски поднесена минималистична южняшка мистерия за убийства и още нещо.

В традициите на телевизионни класики като Туин Пийкс, минисериалът на Ник Пизолато надхвърля конвенционалните рамки на до болка познатите полицейски разследвания и въпросът Кой е убиецът? отстъпва по важност, изместен от личностите на разследващите детективи, динамичните им взаимоотношения (True bromance vs. Real Frenemies), особените нюанси на деградация и обществен разпад около тях, окултно насилие, морални дилеми и сложни политически нишки от интриги, които възпрепятстват разследването.


В предния пост за Last nite on  вече скицирах първите си впечатления от сериала, но само няколко епизода по-късно към това се добавят още безбройни пластове от идеи и допълнителни внушения, които само доказват класата на True detective. Сигурна съм, че има много разочаровани след финала и разкриването на самоличността и колоритните семейни...връзки на убиеца. Това разочарование обаче може да дойде само ако гледаме на True Detective като на конвенционална криминална история, чиято цел е накрая да се разплете възела от доказателства и подхвърлени от жертвите Хензел и Гретел трохички. Все едно да гледате вече споменатият Туин Пийкс само заради отговора на въпроса Кой уби Лора Палмър?- въпрос, който е само изходна точка, но не и цел на телевизионното пътешествие, което ви потапя в една комично-трагична атмосфера от безнадеждност и циничност, от ярки персонажи и неразрешени мистерии. 


Двата сериала са колкото безкрайно различни, толкова и странно напомнящи един за друг - започват с убийството на младо момиче и продължават, докато покажат, че спокойните отдалечени градчета с привидно предсказуеми герои, са всичко друго под повърхността си. Тези дни си припомням шедьовъра на Линч и непрекъснато получавам flashbacks от Луизиана насред вашингтонските гористи местности (I saw you in my dream. You’re in Carcosa now with me. He sees you. You’ll do this again.” , все едно някой сънува за The Black Lodge). Но да се върнем към True Detective: нихилизмът и студената научна премереност на Ръст Кол, смесени с неподражаеми реплики и монолози за идентичността като конструкт, за конфликта между лицемерния морал на религията и честната категоричност на личния избор и чистата неподправена яснота на природните закони... Почти всяка реплика на Кол раздира воалa от фалш и привидна яснота, който покрива реалността ни без дори да се замислим. А отсреща имаме Марти- един избухлив мъж на средна възсраст, който има всичко, но го пропилява защото просто не знае какво иска, докато не премине през нужния катарзис, за да осъзнае, че човекът, който не може да понася по странен начин е един от най-добрите му приятели.


Именно тази love-hate relationship между персонажите на Харелсън и Макконахи (независимо дали е безупречно избръснат педантичен детектвив в началото или Исус Христос на халоперидол в края на сезона) е не по-малко важна от самото разследване, което ги свързва. Потопена в забравените от бога тресавища на Южните щати и поръсена с равни дози насилие, мистерия и спорадично появяващи се женски персонажи, тази история е специална именно защото е единствена по рода си. 

Можеше уликите да бъдат обяснени по-добре на финала, можеше да има повече отговори, но според мен огромният чар на сериала е именно в това: че не му пука какво е редно да се покаже и предостави от историята, а следва своя си особен ритъм, съобразявайки се само и единственно с необичайните герои и посланията отвъд обикновената детективска история. True to itself. Краят задълго ще остане с мен, именно защото не показа каквото очаквах и каквото би трябвало да покаже финалът на един сериал за разследване на сериен убиец. Много въпроси увиснаха във въздуха, но затова и ще продължат да гъделичкат любопитството ми. 

Ето какво казва създателят Ник Пизолато. 

" We’re never going to spend time with these guys again. And killing characters on television has become an easy short cut to cathartic emotion. So I thought killing the guys, or having something more mysterious happen to them – like the guys charged into Errol’s underworld, and disappeared, and nobody knows what happens to them – would have been the same thing if the show had gone full-bore into the supernatural: To me, it would have been puerile, and it would have skirted all the issues the show raised. To me, the challenge was to not only let these guys live, but show true character change through this journey. That passing through the eye of the needle in the heart of darkness has actually done something to them."

А най-хубавото беше, че в тази вселена от цинична празнота и нихилизъм, краят донесе най-неочаквания обрат: Надежда.

 При това споделена от най-изгубилия вяра в живота персонаж.

Image: Poster by Mondo + Quote added by Inni4ka